Автор: о. Николай Лудовикос Следвайте Гласове в ТелеграмБог, богат с милост,

Автор: о. Николай Лудовикос Следвайте " Гласове " в Телеграм

Бог, богат с благосклонност, заради огромната Си обич, с която ни обикна,
въпреки да бяхме мъртви заради закононарушенията, оживотвори с Христа (по берекет сте спасени) (Ефес. 2:4-5)

Апостолът прави резюме на събитията на  Въплъщението – Бог, богат с благосклонност, заради огромната Си обич, с която ни обикна. Разбира се, както споделят отците, това възлюбване е авансово възлюбване. Климент Александрийски го назовава по този начин. Това не е обич, която се е появила, тъй като индивидът е неверен, а обич, която се преобразява и намира способи да преодолее обстоятелството на грехопадението, то е предвъзлюбване. Думата е светоотеческа, Бог обича индивида в Своята предвечна воля да го сътвори. Любовта на Бога към индивида и актът на Сътворението са неотделими между тях. Те са изцяло неотделими и неразделни събития. Любовта не идва като резултат от Сътворението, нито тъй като индивидът е паднал, а самото Сътворение по едно и също време е израз на тази обич, тъй като, когато споделяме Божия обич и Божия воля, приказваме за едно и също нещо. Логосите на съществата, съгласно св. Максим Изповедник, са нетварни изволения – те са израз на Неговата обич. Бог тъй като обича, основава, а не обича, тъй като основава. Много е значима тази детайлност. Затова и доста велики отци – като св. Максим Изповедник, св. Григорий Палама, св. Николай Кавасила и други отци приказват за авансово замислено Въплъщение.

С други думи, Бог сътворява индивида, с цел да го вложи в тайната на Света Троица и това е авансово замислено. За да стане индивидът Христос по берекет. Бог не основава индивида както Му е пристигнало или по някаква причина и по-късно заради падението да взема решение за Въплъщението. Неговата безспорна обич няма цел нищо друго, с изключение на да разреши отроичностяването на индивида: И рече Господ Бог: ето, Адам стана като един от Нас. Целта на индивида изначално е да стане господ по берекет, да стане сътелесник на Сина и да назовава Бога Баща, тъй като индивидът не Син Божий е по природа. Син Божий е единствено Словото, както единствено моите деца са мои деца, моите каузи не могат да ме нарекат баща. Те са мои каузи. Ако предположим, че мога да основа рационални каузи, те не могат да ме нарекат татко, както го вършат моите деца. Те нямат моята същина, а са резултат от моите сили (действия), от моята воля. Затова е огромният спор, който станал сред св. Атанасий Велики и отците на Църквата, от една страна, и Арий, от друга. Дали Синът е роден от волята на Отца или от същността на Отца? Ако е от волята, Той е създание, като нас, само че в случай че е от същността, е Син, и Той Самият е Бог, Бог по природа. Именно това е тематиката на Първия Вселенски събор.

Бог е богат на благосклонност, Той не се разочарова от това, че индивидът отхвърля да стане господ и отхвърля да напредне към единство с Него. Адам имал това за цел и нищо друго – да напредне толкоз, че да стигне до единство с Бога непосредствено, с негова самодейност. Адам отхвърля това, Бог поема тази самодейност и тук към този момент се вижда милостта на Бога. Бог демонстрира благосклонност, не оставя индивида на неговия избор и решение, а демонстрира благосклонност. Богат с благосклонност – заради Неговата огромна обич Той е богат на благосклонност, тъй като ни е обикнал още преди Сътворението и ни милва в падението и не разрешава на Неговата обич да остане бездейна. Любовта поражда милостта.

въпреки да бяхме мъртви заради закононарушенията, оживотвори с Христа (по берекет сте спасени),
и възкреси с Него и сложи на небесата в Христа Иисуса,
с цел да яви на бъдещите епохи преизобилното благосъстояние на Своята берекет в добрина към нас посредством Христа Иисуса.Защото по берекет сте избавени посредством вярата; и това не е от вас – Божий подарък е;
не е от каузи, с цел да не би някой да се похвали.

Съществува – споделя – фактът на Възкресението, съществува този Божий подарък, което е прекосяването през гибелта, и посредством вярата това визира всички, това е берекет и Бог ни го подарява. Не е нищо, което е от каузи – с цел да не би някой да се похвали. Не е станало от човешки каузи, няма никаква човешка каузалност в спасението, с изключение на великото Да! на дело на Света Богородица. Да и Амин на Света Богородица. Но не е станало от човек, а е напълно дело на Христос, на Бога, Който, както споделя св. Йоан Дамаскин, одобри човешка плът за да мине с тази нея гибелта, с цел да я обезтлени. Затова не е човешко дело, а е берекет. Коя берекет? – на Възкресението. Не е някаква друга берекет, не е берекет на амнистия, не е берекет на едно външно възобновяване на връзки, а берекет, която има онтологичен темперамент. Това е Възкресението. Макар да бяхме мъртви заради закононарушенията, оживотвори с Христа... и възкреси с Него и сложи на небесата в Христа Иисуса. Това е доста значимо, т.е. това, което Христос ни дава, е онтологичното възобновяване. Смъртта идва заради прегрешенията и греховете. Но превъзмогването на гибелта не е една небесна амнистия, а Възкресението, тъй като същността на прегрешението е гибелта. Въпросът е, че участваме в това Възкресение посредством вярата, не религия във Възкресението, а религия в Христос, Който приключва това Възкресение и прави този преход от гибелта на прегрешението в живота на Божията воля, в живота на Бога, Който е основал същества за съществуване, основал ги е да съществуват. Той не желае гибелта на индивида и по тази причина посредством милостта Си реализира този път на Своята обич и посредством Христос възвръща тварен човек в обожението. Това е доста значимо, тъй като виждаме, че от едната страна е прегрешението, а от друга е Възкресението. А не от една страна да е прегрешението, а от друга безгреховността.

Важно е да го разберем, тъй като повода за прегрешението е обвързвана със гибелта и със страха от гибелта. От момента, в който влиза гибелта, става доста мъчно да се избегне прегрешението. Защото гибелта основава главната рана в индивида, главния боязън, това главно себезатваряне, съществена невъзможност, от която никой човек не може да излезе, в случай че не повярва във Възкресението. Само в случай че съществува Възкресението като факт пред мене, тогава мога да не съгрешавам, в противоположен случай не е допустимо да не извърша грях, тъй като безгреховността постоянно значи превъзмогване на гибелта и сигурност в Божията безкрайност. Във всеки различен случай прегрешението е нужен за индивида. Човекът, който не познава Възкресението, не може да не съгреши. За да оцелее, той работи за това самолюбие, което се показва с нарцисизма в логиката на психиката и не е допустимо да го избегнем. Оттук са и напразните старания на морализма. Ние, християните, доста морализаторстваме – „ да не вършиме едно! да не вършиме друго! “ Не е допустимо един човек, който не е познал Възкресението, да не направи едно или друго. Може от боязън да се сдържи и да не го прави, само че в себе си ще го направи. И когато откри опция, ще го направи и отвън себе си.

Оттук е и лицемерието, даже на църковни хора. Някой може да е патриарх, само че да е елементарен оглашен във връзка с вярата, в случай че няма екзистенциална връзка със събитието на Възкресението, нещо, което Светият Дух подарява посредством Тайнствата и персоналната аскеза. Човекът не може да не съгреши, не устоя, няма сили да не извърши прегрешението. Затова е безрезултатен труд Църквата да прави моралистична проповед, както става при протестантите, където тежестта пада върху проповедта и има цяла поредност богослови и обичаи, които споделят, че Християнството не е нищо друго, с изключение на да се обръщаш към разсъдъка и по този метод да доказваш истината на другите добродетели. Резултатът обаче е една светкавична атеизация на обществото. Защото хората слушат, само че не е допустимо – и от нас тук всички знаете, че никой не би трябвало да краде, Бог споделя да не крадем, давам елементарен образец, Бог желае да не вършим прелюбодеяния – само че доста хора нямат силата, точно тъй като не са причастни на Възкресението Христово, нямат чувство за безконечния живот в себе си, което произтича от Тайнствата, т.е. Кръщението, Миропомазанието и Светата Евхаристия и това се утвърждава посредством персоналната аскеза. Това е жива берекет, която крепи индивида и той я усеща осезаемо – по думите на св. Симеон Нови Богослов – както бременната жена усеща детето да рита в нея. Човек го усеща, благодатта го държи надалеч от прегрешението или, когато падне в прегрешението, защото човешката природа е уязвима, му оказва помощ по-лесно да се върне още веднъж към това, което желае Божията берекет и обич. Това произтича от тази връзка, която утвърждава вярата.

Говорили сме за вярата, че е познание, само че сред персони, а не обективно познание, което ми постанова да кажа в този миг, че е ден, неделя, еди-коя си дата. Това не е се назовава религия. Вярата е (по)знание сред персони, взаимно разкриване сред персони. Бог се открива на индивида и човек на Бога и в това разкриване единият познава другия, тъкмо както приказваме за съпружеска вяра-вярност, или религия сред другари, което е великолепно общение; не е неявяване на общение, а познание, само че в тази персонална връзка. Вярата е това персонално разкриване за Бога и отсам участваме в делото Божие и Бог ни прави съобщници, не на битката, която е водил, а на Неговата победа, споделя св. Николай Кавасила. Цялата наша битка по-късно, цялата аскеза се състои в това да опазим това, което ни е било дарено. Нашата аскеза има за цел да опазим светлината на Кръщението, благодатта на Тайнствата, не да я създадем, по тази причина се споделя не от каузи, с цел да не се гордее някой. Не човек е направил това, не ние сме измислили благодатта,нито безконечния живот, те идват от Друг, а ние посредством вярата съучастваме.

След това идва и аскезата. Затова преди някой да стане духовник, или преди да влезе в Свещенството, доста пъти предшества мощно прекарване на Бога, където Бог демонстрира тази превъзходна берекет на някои хора, виждайки тяхното произволение, по един доста транспарантен метод. Затова велики светци първоначално стартират с боговидение – дъртак Паисий, – поразително е, че като изискване за явяването Си в този случаи Христос сложил едно несебично любовно посвещение от страна на стареца, който бил младеж тогава. Христос не се явил, с цел да каже „ виж, пристигам! “. Ние въобще не можем да разберем по какъв начин работи Бог, тъй като Той е доста по-смирен от нас. Това е усложнението, което имаме, Той е доста по-смирен от нас и по тази причина не Го разбираме по какъв начин работи. Той има лична логичност, която идва от Неговото надълбоко примирение, което има като обич.

Хора от дребни одобряват тази берекет и по-късно тя ги води да станат монаси, подвижници, свещеници. Сред духовниците има мнозина с сходни прекарвания, където постоянно по-късно претендентът за духовник или за клирик губи тази берекет, само че усещането, което остава в него, е доста мощно. Помня един духовник, който бил в казармата, минал през доста компликации, добър юноша, нямал никакво желание или концепция да стане духовник, дори се оженил за една госпожица, имал страшни усложнения и неговите близки доста го онеправдали. Той се борил в себе си да не ги осъжда, да не ги отхвърли, водил огромна битка. Една вечер, споделя, до момента в който бил на часовой, се молил часове наред:

„ Боже мой, елементарни им! Просветли ги! и „ ненадейно всичко стана доста ярко, като че ли беше обед и всичко стана транспарантно, виждах на хиляди километри отворени сърцата на индивидите, техните секрети, помнех всичко, виждах в дълбините на земята, на небето, всичко беше блестящо бяло и в светлина. Докато ненадейно ме сръга боецът, който пристигна да ме смени. След това ми бяха нужни дни наред, с цел да се съвзема от това чувство ”. Това прекарване е съзерцанието на нетварната светлина. Това и го докара до Свещенството. След това не е елементарно някой да каже, че „ ще пребивавам естествения човешки живот и ще продължа да пребивавам като че ли в никакъв случай не съм видял това “. Подобни прекарвания имали и велики светци.

Една от аргументите, по които всички ние нямаме тези богоявления, е, че по-късно нямаме произволението на светците, споделят светите отци. Защо Бог не се явява в този момент на нас? Това е един въпрос, който слагат доста отци – да вземем за пример св. Николай Кавасила или св. Силуан Атонски. И споделят добре, „ да ни се яви Бог и да приключим! “ И продължава: „ да, това е елементарно за Бога “. Но по-късно би трябвало да откри богатство произволение в нас. Да, Боже, яви се, да Те позная изцяло, да изчезне изцяло страхът от гибелта, индивидът да мине в друго измерение, само че по-късно ще правиш каквото Аз ти кажа – споделя Бог. Там е усложнението. След това животът на индивида не е същият. Той не може да живее като че ли това в никакъв случай не е станало, а се трансформира. Но в случай че не направи това, е огромен грях, това е ужасно наказание. Затова и Бог избира да не се открива на хората по този начин осезаемо. Виждате, при медиумите дяволът бързо се явява, тъй като това е крах за индивида. Бог не се явява по този начин просто, тъй като знае, че е доста по-тежко осъждането, в случай че благодатта се яви на някой, и по-късно той каже, че нищо не е станало. Затова оставаме в прегрешението и страха от гибелта всички ние, макар че сме вярващи. Трябва да предприемаш дело по-късно, само че в случай че не го направиш, какво става? Оставаме в прегрешението и страха от гибелта, и благодатта на Възкресението не ни визира. Не е нещо, което разбираме. Не да го разберем с мозъка си, а да почувстваме и да вървим като че ли гибелта не съществува за нас. Това са го живели тези светци, за които ви споделих преди и го виждахме в тях – дали старецът Паисий говореше за падащите есенни листа или за гибелта, за него беше едно и също. Никакъв боязън от гибелта – една инжекция, и минаваш и излизаш в друга светлина насреща. И живееше това. Как да не го живее, откакто преди този момент разговарял със св. Арсений, с Христос, имал богоявления, виждал света Евфимия и приказвал с нея. За него нямало отсам и оттова, оттук и оттова. Как да го има?

Ние не сме в това положение и по тази причина не можем да не вършим грехове, и то непрекъснато същите грехове. В степента, в която имаме опит от Бога, прегрешението понижава или елементарно се изцелява. В противоположен случай, в случай че това го няма, човек остава в положението на проваляне и гибелта го намира в падението. И кръщелната берекет, благодатта на Тайнствата може да остане неактивна в този човек, като че ли не се е случила. Това в действителност е ужасно. Сякаш някой предостатъчен мъж – или някой пребогата жена – ти насочва покана за брак и ти седиш, не отговаряш нищо и чакаш, до момента в който предлагането се отдръпна с твоята гибел. Така е в реалност.

Превод: Константин Константинов, sveticarboris.net